Въпроси, митове и факти за ваксините

23 апр

     Вероятността дете да бъде поразено от мълния е 1 на 10 хиляди – точно сто пъти повече от риска му да получи остра алергична реакция към две от най-популярните в световен мащаб и задължителни у нас ваксини – срещу морбили и срещу хепатит Б. Това е един от многото примери, които дават Световната здравна организация, УНИЦЕФ и държавните здравни институции в опитите си да убедят родителите по целия свят, че ползите от ваксините са повече от потенциалните вреди.
     На днешния ден, 23 април, за поредна година по инициатива на СЗО започва Световната имунизационна седмица. В нея здравните специалисти от цял свят връщат темата за ваксините в дневния ред, за да напомнят, че за да са предпазени, обществата трябва да поддържат колективно високо ниво на имунизация. Ето някои от най-популярните въпроси и митове за ваксините.


     Как работят ваксините?

     Имунитетът на всеки здрав човек се развива, като тялото му произвежда антитела срещу различни чужди агенти (вируси, бактерии, паразити), които попадат там. След като веднъж е изгонила един такъв агент, имунната система го запомня („имунна памет“) и когато отново се сблъска с него, го разпознава по-бързо и веднага започва да произвежда специфичните антитела. За да стане това по естествен път, е необходимо човек първо да преболедува съответното заболяване. Като се има предвид обаче, че много от ваксинопредотвратимите болести могат да бъдат смъртоносни или с тежки дълготрайни последици, това не е особено практичен подход.
     Мисията на ваксината е да симулира, че болестта е попаднала в организма до толкова, че да не го зарази, но да предизвика имунен отговор. За целта се използват убити или отслабени живи агенти в малки и контролирани дози. Невъзможно е обаче да се направи дълготрайна ваксина срещу болести, които се прихващат от много, различни и мутиращи вируси, както е например с грипа, затова се налага ежегодна реимунизация.

Може ли ваксината да зарази дете с болестта, вместо да го предпази от нея?

     Това не се случва почти никога. При инактивираните, т.е. убитите, ваксини този сценарий е напълно невъзможен, защото вирусите в тях са мъртви и няма как да предизвикат инфекция.
     При живите ваксини действително има такъв риск, но той е минимален. Дори да се появи заболяването, заради факта, че броят и силата на живите агенти са силно редуцирани, то протича в много лека форма. Например при ваксината срещу морбили може да се появи лек обрив, който не е повод за притеснение, а е показател, че ваксината действа. Вероятността за обрив като реакция към ваксината е сравнително голям – 1 на 20, но появата му не означава, че детето е наистина болно.
     Друго възможно проявление е повишената температура, която във възрастта между 6 месеца и 3 години може да предизвика гърчове. Те са страшни на вид, по принцип са сравнително чести при бебетата и обикновено са безвредни.
     Едно от десет деца получават зачервяване и оток на убоденото място. Раздразнението в тези случаи минава в рамките на няколко дни. За сравнение, рискът за едно иначе здраво дете да развие енцефалит или да умре, ако наистина се разболее от морбили, е едно на 1000.
По-рядка, но също възможна странична реакция с ваксината срещу морбили – при едно на 40 000 деца – е развитието на тромбоцитопения (или намаление на броя на тромбоцитите в кръвта), която особено при децата минава и без лечение. Едно на един милион пък е опасността от по-сериозни последици като развитие на енцефалит или енцефалопатия в лека форма.


“Някои се разболяват, дори след като са се ваксинирали.“

     Вярно е. Вероятността детето да не изработи имунитет срещу заболяването, след като е получило ваксината, е между 1 и 5%. Повечето ваксини се налага да се поставят по два или повече пъти, защото имунитетът на децата се изгражда на етапи. Всяка следваща доза засилва имунния отговор до създаването на трайна защитна реакция. Не всички деца дават отговор на първите дози, затова убождането може да се повтори отново след отрицателна проба манту и тогава шансът за „захващане“ се увеличава. Това зависи от организма.
     Друг вариант дете да се разболее въпреки инжекцията е, ако е попаднало в контакт с болен непосредствено преди убождането и имунната му система не е имала време да реагира на ваксината. Възможно е също да се е разболяло от близка по симптоми, но различна болест. Това се случва обикновено с противогрипните ваксини и различните видове респираторни вируси.


 „Имунната система на бебета се претоварва с „коктейлите“, които им се поставят.“

     В първите 48 часа след раждането на бебетата в България задължително се поставят ваксини срещу хепатит Б и срещу туберкулоза. Докато навършат една година те са имунизирани и реимунизирани общо десет пъти против пневмококи и с комбинираната петвалентна ваксина против полиомиелит, дифтерия, тетанус, коклюш и хемофилус инфлуенце тип Б. На тринадесетия месец им се поставя първата от две имунизации против морбили, паротит и рубеола, също задължително.
     Звучи натоварващо, наистина, затова и много майки се бунтуват срещу задължителния характер на имунизационния календар и приложението на всички тези ваксини. Причината за голямото количество ваксини в първата година обаче отново е фактът, че имунитетът се изгражда поетапно, затова се налага многократен прием от една и съща формула.
     Педиатрите обаче успокояват, че имунната система на бебето може да се справи едновременно с огромно количество микроорганизми – много повече, отколкото се съдържат в петте ваксини, защото борбата с безбройните микроби, с които влизаме в контакт всеки ден, започва незабавно след раждането ни. Освен това, ако ваксините не бяха задължителни, на хоризонта могат да се върнат смъртоносни болести, които отдавна са забравени благодарение на имунизацията.


„Ако останалите са ваксинирани и поддържаме добра лична хигиена, няма откъде да се заразим.“

     Не е съвсем вярно. Високият дял на ваксинираните сред населението пречи на епидемиите, но не е гаранция срещу индивидуалното разболяване. Разбира се, ако кръгът от ваксинирани около едно неваксинирано дете е плътен, няма голяма опасност за него да се разболее. То обаче няма как да е предпазено постоянно. За да се зарази от морбили например, която е „най-заразната заразна болест“, са достатъчни само няколко секунди в контакт с болен в асансьора, на входа, в магазина.
     Хигиената също намалява риска, но не го премахва. Освен това, ако повечето родители започнат да разчитат на същата логика, плътният кръг от ваксинирани ще става все по-рехав, докато защитата изчезне напълно.


Какво съдържат ваксините?

     Антигените на причинителя на заболяването, убити или отслабени, са основната съставка на ваксините. Останалите компоненти, в зависимост от вида и спецификите на ваксината са адюванти за засилване на имунния отговор – например алуминий, стабилизатори като желатин и консерванти като тиомерзал с живак при живите ваксини. За да се деактивират вирусите в умъртвените инжекции пък понякога се използва формалдехид. Някои видове се нуждаят и от разтворители, обикновено физиологичен разтвор или стерилна вода.
     Съставът обикновено е една от най-атакуваните характеристики на ваксините. Това се случва напук на научните доказателства и многобройни тестове за безопасност на използваните вещества. Консервантът тиомерзал, съдържащ живак, например продължава да се лансира като причинител на аутизъм при децата на базата на „изследователска фантастика“.
     Никак не се отчита и развитието на медицината и технологиите, които са се отразили съществено на качеството на ваксините през годините. Преди 20 години една ваксина е съдържала около 3000-4000 антигена в една доза, както и множество дразнещи компоненти, които предизвиквали болка, подуване и безсъние у децата. Сега антигените са сведени до 150, а допълнителните съставки са усъвършенствани, пречистени и в минимални количества, така че и раздразнението след убождането вече е минимално.
     Освен това в Европа всички ваксини са лицензирани от Европейската агенция по лекарствата. Преди да получат това разрешение за масово приложение те са преминали през голям брой клинични изпитвания, което гарантира сигурността им. В допълнение българските отговорни органи сами се уверяват в безопасността на препаратите и винаги, когато има съмнения, имунизациите се спират до изясняване на риска. Това е задължителна процедура, когато дете получи остра реакция или почине скоро след ваксинация. Всеки такъв случай се проучва изключително внимателно от комисия в здравното министерство с представители на всички медицински специалности. Проверките до този момент не са установили нито един смъртен случай вследствие на ваксина у нас.


„Детето може да получи алергична реакция или да се увреди от съставките.“


     Всяка от съставките във ваксините е в премерена и пречистена форма, освен това повечето се срещат в природата и се приемат по естествен път в огромни количества, без да вредят. Действително има риск от алергични реакции – за желатина например, който се произвежда от животински продукти, той е около 1 на 2 милиона.
     Колкото до алуминия – това е най-често срещаният химичен елемент в природата. Приемаме го всеки ден с водата и най-вече с храната, която приемаме. При здравите хора той се натрупва в костите и малка част в белия дроб и мозъка и се отделя сам без специални усилия. През първите шест месеца от живота на бебето то приема около 10 милиграма алуминий от кърмата на майка си, още 40 мг от нормалното адаптирано мляко и до 120 мг от соевото адаптирано мляко. За сравнение – всичките ваксини, които му се поставят в това време, заедно съдържат около 4 мг алуминий, така че ефектът е наистина малък. Може да навреди само когато бъбреците не функционират добре или изобщо и се приемат големи количества в продължение на месеци и години. Под големи количества се разбира поне сто пъти над нормата, която е между 50 и 100 мг.
     Живакът от своя страна наистина може да бъде вреден, но в значително по-големи количества от тези, които се съдържат във ваксините. Всъщност той не се слага в чистата си форма, а е една от съставките на консерванта тиомерзал и с годините следата му във ваксините става почти невидима.
     Възражения има и срещу формалдехида, който се слага във ваксините срещу полиомелит, хепатит А, дифтерия и тетанус. Основният аргумент е, че не е удачно да се използва за здраве нещо, което се асоциира с презервацията на трупове. Истината обаче е, че количеството формалдехид в кръвта ни е около 10 пъти по-голямо от това във ваксините, защото той се получава при синтез на протеини и ДНК.
     Съставките, към които може да се прояви алергия освен желатина, са примесите от яйчни белтъци и протеините от дрожди (едноклетъчни гъби, основна съставка на маята). Ваксините против грип и срещу жълта треска се отглеждат в яйца, затова крайният продукт може да съдържа значително количество яйчни протеини, които пък могат да предизвикат алергична реакция при хората с алергия към яйца. Когато има такъв риск, тези ваксини се прилагат по специални протоколи обикновено с наблюдението на алерголог и реакцията е много рядка.
     Ваксината срещу хепатит Б и една от ваксините срещу човешки папиломен вирус пък се синтезират в клетки на дрожди и макар че впоследствие се пречистват, все пак остават следи от тях във веществото – между 1 и 5 милионни части от грама. Рискът от алергична реакция в този случай е само теоретичен, защото всъщност хората с непоносимост към хляб и тестени продукти не са алергични към дрождите.


„Ваксините причиняват аутизъм.“

     Митът за това, че ваксината срещу морбили, заушка и рубеола (MMR) може да причини аутизъм при децата, тръгва през 1998 г. от публикация на британския изследовател Андрю Уейкфийлд, в която той изказва съмнение за връзката между препарата и заболяването. В практиката си той е попаднал на осем деца, развили аутизъм скоро след ваксинирането им, но не е подкрепил спекулацията си с други доказателства. Това му коствало лиценза, а оттогава досега изследователите провеждат многобройни проучвания, за да измерят реалния риск. Такъв на практика няма.
    Вероятността неваксинирано и ваксинирано дете да проявят аутистични разстройства е еднакъв. Едно от логичните обяснения, които се дават за асоциацията между двете неща и досега, е това, че заболяването обикновено се доказва приблизително по същото време, по което децата получават рутинната имунизация.   Това важи и за други сериозни заболявания и увреждания, но в общия случай няма връзка между тях и ваксините. В полза на спекулациите работи и това, че все още не са изяснени причините за аутизма сред децата, макар че се знае, че заболяването може да бъде генетично заложено.